Знаете ли... след няколко дена ставам на 20 години...
               

•    Увод или тотално обърканата Аз

   Рождените ми дни не ме вълнуват особено от както майка ми спря да прави по толкова торти, на колкото години ставам и всички съседчета идваха и ядяхме сандвичи от франзели, с всевъзможна аранжировка (ех, как ми липсват тези сандвичета).
  Сега фактът, че наближава рожденият ми ден някак ме депресира. Не ми се празнува... изобщо не ми се отбелязва този ден по никакъв начин. И не е защото ме плаши остаряването или нещо от сорта, та на 20 години си си келеш още :) Плаши ме това, че сякаш пораснах прекалено бързо... прекалено рано.
  Мислила съм си, че ако ей така, не дай си боже, днес умра, няма да съжалявам за нищо и ще съм изживяла живота си напълно... Може би на повечето от вас това ще ви се стори смешно и ще кажете: "Момиче, много има да живееш още, ще имаш деца, внуци, правнуци и т.н. Не ми ги приказвай тия, че много си живяла, всичко си видяла!"  И ще сте прави...но... не ми харесва света, че да му предоставя още една душичка да мачка. Не че не искам деца, напротив. Само ако можеше да им дам друг свят, в който да живеят...
  Все пак, няма нещо което да не съм опитала "с пълни шепи"... и от хубавото, и от лошото..
  Сега като се замисля над равносметката за 20 годишния ми живот, имам трудов стаж, колкото би трябвало да имам след 10 години. Сестра ми примерно е с 16 години по-голяма от мен и имам не  десетки, а стотици повече работни дни от нея. Това е по простата причина, че никога не са ни ограничавали в средства, възможности и т.н. Само че, аз съм от инатите, които искат сами да си изкарат всичко. Никога не са ми "спирали кранчето", но ми беше кеф да си работя и да правя МОИ парички.
В интерес на истината съм голяма късметлиика. Винаги съм имала каквото поискам- и даром и с труд. Винаги е ставало на моята. Като малка- кеф ти кукли, кеф ти шоколади. По-късно компютри, телефони, джобни колкото искам. Ставам на 18г- Искаш кола? Само кажи каква! Завършвам- Рокля по поръчка?Готово! Кандидатствам- Оставяш 2 години подготовка за фармация и медицина, за да учиш интериорен дизайн и рисуване?... в частен унивеситет? Няма проблеми! А сега е въпрос на дни за покупката на мой апартамент... Звучи идеалната приказка, за детето на мама и тати... Уви, на мен не!
  Прекалено рано разбрах какво са мъжете (без да се засягат). Хубав пример е баща ми- мъж на място, много добри доходи, идеално семейство..пълна идилия... на теория! Вътрешно ме е изгарял гневът, когато са ми казвали, че някой иска да е като мен, на мое място. Никой не виждаше скръбта на майка ми от отношението на баща ми понякога, нито моите сълзи завита през глава, за да не чувам как той вика, никой не разбра и защо 2 седмици не излизах, когато бях на 15, а после ходих с очила, никой не смееше да попита за нищо. За идеалното семейство въпроси няма! Само затворени очи и възхищение.
 Сега осъзнавам, че точно тогава съм пораснала изведнъж - първият и последният път, в който ме е удрял баща ми. По-точно този път, в който човекът, който ме е създал, отвори две метални врати с главата ми. И пак пустият му късмет,че съм си жива и здрава!
 Е та от тогава не вярвам много,много на нищо. От тогава си живея, както искам. Рано осъзнах, че трябва да живея всеки ден с пълна сила, все едно няма утре. И до сега съм изживяла всичко!

Много е странна склонността на хората да се оплакват от живота си, когато им се отдаде възможност. Вярвайте ми искам да се оплаквам, ей така за спорта. Но до тук само се аргументирам!

Идеята за този пост дойде от съвсем различна посока, от досегашните ми мисли... Ама то така е винаги...

• Същинска част на цялата бъркотия
  

    
     Водих разговор с мой много стар приятел, стара любов, така да се каже. Припомних си каква съм била преди. Животът ми винаги е бил като италианското кино - sempre e soltanto amore. Иначе казано- само за любов мислих :)
Моето "Обичам те" беше като проститутка. Дай му малко и е твое, но внимавай ония от другата страна на улицата да не даде повече. Водих си и списък с т.нар. ми гаджета под номера, имена и дати. Наскоро го скъсах, защото бях потресена от себе си. Започваше с първото ми гадже в предучилищната и така всички под строй до сегашния "мъж на живота ми". Отвращението ми дойде първо от броя, с който мога да конкурирам тефтерчето на Митьо Пищова (с изключението, че неговото е със секс бройки) и второ от това, че съм била вярна само на една от сериозните си любови. За второто реших,че нещо се бъркам, но съвпадението на дати, между дати и прочие, ме убеди. Личеше си, че нещо куца в младото ми мозъче.
Изненадата ми идва от това, че тази една любов е точно това момче, с което говорих днес.  А също и от това, че точно с него съм изневерявала на почти всички.

И тук незнам как да продължа... сякаш някой ме плясна по челото...

Ама затова спрях да пиша.... само се замислям, а не искам!

   Докарала съм си живота до там, че живея с приятеля си, мислим за сватби (след време), през седмица-две ходим при техните,ходя на работа, връщам се вкъщи и чистя, готвя,пера, абсолютно спокоен живот... на 40 годишна!
   А аз съм бунтарка! Искам да живея на ръба! Дали съм се примирила, че нищо не е останало да направя... или съм се оставила на течението...
         Странното е,че всички момичета мечтаят за приятел като моя- да ги гледа, да ги глези и да им ходи по свирката :) А мен това ме дразни! Обичам го! Но това спокойствие ми идва в повече, та да не сме песионери!
  Искам веднъж да излезем и да се приберем безпаметно! Искам да се смея, да се забавлявам, да ме е страх, да не знам какво ще стане в точност за дни наред.... А може би не искам и съм избрала чистото удобство на спокойния живот.

         А този "Вечната изневяра" е всичко друго, но не и спокоен. Днес е тук, утре там. Казва ми, че сме еднакви - на никого не сме били вярни. Всичко е на скорост и обороти при него- не се ли хванеш, падаш.

И така наближава денят на раждането ми за 20ти път... дали ще се прероди и мисленето ми... или все така ще се чудя какво съм избрала и защо.

До прераждането стъпка не мога да предприема, а и след това сигурно няма. Но ще си спомням за тръпката, която днес си дойде пак...  
        ...Какво е чувствтото за несигурността, за която жадувам, за непредсказуемостта на страстта и за страха, който ме изпълваше всеки път щом се качвах на мотора му, онемявах, но не исках да спира- с тази любов се чувствах жива, въпреки че всичко между нас винаги е било на ръба.